(с бг субтитри от настройките на плеъра)
Думата нарцисизъм произлиза от древногръцкия мит за Нарцис. Нарцис бил много красив младеж, син на речния бог Кесиф и нимфата Лиропи. Много жени се влюбвали в него, но той отблъсквал всички. Отхвърлените жени поискали да го накажат и помолили богинята на отмъщението Немезида за това. Веднъж, когато се връщал от лов, Нарцис видял своето отражение във водата и се влюбил в него. Той бил толкова заслепен от собствената си красота, че поискал да целуне отражението си във водата, и така се удавил.
В действителност, при правилно психично функциониране всеки един човек трябва да притежава нарцистични черти, които са свързани с изграждането на положителна самооценка. Разликата е, че при хората с нарцистично личностово разстройство, целият психичен ресурс и междуличностни взаимоотношения са насочени в изграждането на положителен Аз-образ.
Всеобхватен модел на поведение включващ грандиозност, нужда от възхищение, чувство на привилегированост и липса на емпатия са основните характеристики на нарцистичното личностово разстройство.
Хората с този вид разстройство живеят с убеждението, че са специални и задължително ще успеят във всяка една сфера от живота. Имат неразумни и нереалистични изисквания спрямо околните, свързани с възхищение и признаване на качествата, които смятат, че притежават.
Диагностичните критерии за нарцистично личностово разтройство по DSM-5 :
Широкообхватен модел на грандиозност (във фантазиите или поведението), нужда от възхищение и липса на емпатия. Началото е до ранна зряла възраст.
Следва да са поне 5 от изброените:
1. Грандиозно чувство за собствена значимост.
2. Свръхангажираност с идеи за неограничен успех или привлекателност.
3. Възприемане на собствената личност, като специална и можеща да бъде разбрана само от други изключителни хора.
4. Потребност от прекомерно възхищение.
5. Убеждение, че нещата му се полагат по право, което може да включва неразумни очаквания.
6. Възползвае от другите за собствени потребности.
7. Липса на емпатия.
8. Завист към другите или убеждение, че другите му/ѝ завиждат.
9. Арогантност, надменно поведение и отношение.
Етиологията на това личностово разстройство (както и на повечето психични разстройства) е недоизяснена. Със сигурност обаче в неговото сформиране участват биологични, социални и психологични фактори. Типичната детска травма, която може да доведе до нарцостично личностово разстройство е тази при която, материалните потребности на детето са презадоволени, но за сметка на това са неглижирани психичните – нуждата от любов, подкрепа, разбиране, и налагане на граници.
Лечението е предимно психотерапевтично, но е силно затруднено от редица фактори, най–вече възможността да се изгради терапевтична връзка. Не се изключва и възможността за медикаментозно лечение, но само в състояние на тежки житейски кризи, свързани с невъзможността околните и светът да признаят тяхната грандиозност и значимост. Психотерапията е свързана с изграждането на една пълна, точна и балансирана представа за собствената личност. Изграждане на реалистични очаквания за себе си и околните, както и с тренирането на различни стратегии за справяне в стресови ситуации и състояние на дистрес.
https://vlasev.info/
Страхът от смъртта и нарцисизмът
М. Скот Пек
„Изкуството да бъдеш Бог - 2
Но защо изпитваме такъв неизмерим страх от смъртта?
Преди всичко заради своя нарцисизъм. Нарцисизмът е особено, странно явление. Той донякъде е необходим като психологически компонент на инстинкта ни за оцеляване, но след края на детството наличието му в по-голямо количество е разрушително. Необузданият нарцисизъм е главният виновник за психическите за-болявания. Духовното здраве се състои в постепенно преодоляване на нарцисизма. И макар че случаите, в които хората не успяват да го преодолеят не са никак редки, той има изключителна разрушителна сила.
Когато психиатрите говорят за наранена гордост, използват израза наранен нарцисизъм. А в целия диапазон на посегателства срещу нарцисизма най-висшето посегателство е смъртта. Нарцисизмът ни постоянно получава дребни удари — някой съученик ни казва, че сме глупави, последни ни избират във волейболния отбор, не ни приемат в някой колеж, работодателите ни критикуват, уволняват ни, децата ни ни отхвърлят. Тези удари срещу нарцисизма ни могат да доведат до две неща: или се изпълваме с горчивина, или порастваме. Смъртта обаче е голям удар. Нищо не заплашва нарцистична-та ни привързаност към себе си и самомнението ни така, както предстоящото ни унищожение. Затова е съвсем естествено да се страхуваме от смъртта.
С този страх можем да постъпим по два начина: обикновен и разумен. Обикновеният начин е да го прогоним от мислите си, от съзнанието си, да се опитаме да не мислим за него. Това най-вече се получава, докато сме млади. Но колкото повече страним от него, толкова по-близо идва той. И след време всичко започва да ни напомня за смъртта — дипломите на децата, заболяването на приятел, скърцането на ставите. С други думи, обикновеният начин не е много умен. Всъщност, колкото повече отлагаме това да погледнем смъртта в очите, толкова по-изпълнена със страх ще бъде старостта ни.
Разумният начин е да погледнем смъртта в очите възможно най-рано. При това ще разберем нещо наистина просто: че доколкото можем да преодолеем своя нарцисизъм (а може би никога не ще можем да го преодолеем напълно), можем да преодолеем и страха от смъртта.
За онези, които успеят да го сторят, перспективата на смъртта се превръща в прекрасен стимул за психологическо и духовно израстване. Те разсъждават така: „След като така и така ще умра, каква полза има да съм толкова привързан към това глупаво старо его?“ И поемат пътя на себеотрицанието.
Този път не е лек. Пипалата на нарцисизма са тънки и всепроникващи и трябва да се секат ден след ден в продължение на седмици, месеци, години. Четиридесет години след като за първи път признах наличието на нарцисизъм в себе си, аз още сека тези пипала.
Пътят не е лек, но пътуването е прекрасно. Защото колкото повече напредваме в преодоляването на нарцисизма, толкова по-уравновесени ставаме и толкова повече съзнаваме собствената си стойност. Откриваме, че се страхуваме по-малко не само от смъртта, но и от живота. Научаваме се да обичаме. Вече не ни тежи необходимостта да се защитаваме и можем да обърнем поглед от себе си към другите. Обхваща ни трайно, постоянно усещане за щастие, неизпитвано никога преди. Все повече забравяме за себе си и можем все повече да мислим за Бога.
В това се състои основното послание на всички велики религии: трябва да се научим да умираме. Те ни повтарят безброй пъти, че отдалечаването от нарцисизма ни приближава към смисъла. Будистите и ин-дуистите го изразяват чрез потребността да се откъснеш от себе си — всъщност, според тях, всяка представа за аза е илюзия. Исус го изразява по подобен начин: „Който спаси живота си [т.е. който се придържа към нарцисизма си], ще го загуби. А който загуби живота си заради мен, ще го намери.“